Фашизмът се превърна в псувня в САЩ и Обединеното кралство по време на Втората световна война. Оттогава е до степен, че съдържанието на термина е напълно източено. Това не е система на политическа икономия, а обида.
Ако се върнем десетилетие назад преди войната, виждаме съвсем различна ситуация. Прочетете всички писания от учтивото общество от 1932 до 1940 г. и ще откриете консенсус, че свободата и демокрацията, заедно с либерализма в стил Просвещение от 18 век, са били напълно обречени. Те трябва да бъдат заменени от някаква версия на това, което се нарича планирано общество, от което фашизмът е една от възможностите.
Книга с това име се появява през 1937 г. , публикувана от престижния Prentice-Hall, и включва приноси на най-добрите академици и високопоставени влиятелни лица. Той беше високо оценен от всички уважавани издания по това време.
Всеки в книгата обясняваше как бъдещето ще бъде изградено от най-добрите умове, които ще управляват цели икономики и общества, най-добрите и най-умните с пълна власт. Всички жилища трябва да бъдат осигурени от правителството, например, и храната също, но със съдействието на частни корпорации. Това изглежда е консенсусът в книгата. Фашизмът беше третиран като легитимен път. Дори думата тоталитаризъм беше спомената без укор, а по-скоро с уважение.
Разбира се, книгата е изпразнена от паметта.
Ще забележите, че разделът за икономиката включва приноси на Бенито Мусолини и Йосиф Сталин. Да, техните идеи и политическо управление бяха част от преобладаващия разговор. Именно в това есе, вероятно написано като призрак от професор Джовани Джентиле, министър на общественото образование, в което Мусолини предлага следното кратко изявление: „Фашизмът е по-подходящо да се нарича корпоративизъм, тъй като той е перфектното сливане на държавна и корпоративна власт.“
Всичко това стана доста неудобно след войната, така че беше до голяма степен забравено. Но привързаността от страна на много сектори на управляващата класа на САЩ към фашизма все още беше налице. То просто прие нови имена.
В резултат на това урокът от войната, че САЩ трябва да отстояват свободата преди всичко, като същевременно напълно отхвърлят фашизма като система, беше до голяма степен погребан. И поколенията са били научени да гледат на фашизма като на нищо друго освен странна и неуспешна система от миналото, оставяйки думата като обида, която да се хвърля по всякакъв начин, считан за реакционен или старомоден, което няма смисъл.
Има ценна литература по темата и си струва да се прочете. Една книга, която е особено проницателна, е „Икономиката на вампира“ от Гюнтер Райман, финансист в Германия, който описва драматичните промени в индустриалните структури при нацистите. За няколко кратки години, от 1933 до 1939 г., една нация от предприятия и дребни собственици на магазини беше превърната в доминирана от корпорациите машина, която изкорми средната класа и картелизираната индустрия в подготовка за война.
Книгата е публикувана през 1939 г. преди нахлуването в Полша и началото на войната в цяла Европа и успява да предаде мрачната реалност точно преди адът да се разрази. В лична бележка говорих накратко с автора (истинско име: Ханс Щайнике) преди да почине, за да получа разрешение да публикувам книгата и той беше удивен, че някой се интересува от нея.
„Корупцията във фашистките страни възниква неизбежно от обръщането на ролите на капиталиста и държавата като носители на икономическата власт“, пише Райман.
Нацистите не са били враждебни към бизнеса като цяло, а само са се противопоставяли на традиционните, независими, семейни малки предприятия, които не предлагат нищо за целите на изграждането на нация и военното планиране. Решаващият инструмент за осъществяването на това е установяването на нацистката партия като централен регулатор на всички предприятия. Големите предприятия имаха ресурсите да се съобразят с изискванията и средствата да развият добри отношения с политическите господари, докато недостатъчно капитализираните малки предприятия бяха притиснати до точката на изчезване. Бихте могли да направите банка по нацистките правила, при условие че поставите на първо място нещата: режимът пред клиентите.
„Повечето бизнесмени в тоталитарна икономика се чувстват по-сигурни, ако имат покровител в държавната или партийната бюрокрация“, пише Рейман. „Те плащат за защитата си, както безпомощните селяни от феодалните дни. Присъщо на сегашния състав на силите обаче е, че длъжностното лице често е достатъчно независимо, за да вземе парите, но не успява да осигури защитата.
Той пише за „упадъка и разрухата на истински независим бизнесмен, който беше господар на своето предприятие и упражняваше правата си на собственост. Този тип капиталисти изчезват, но друг вид просперира. Той се обогатява чрез партийните си връзки; самият той е член на партията, отдаден на фюрера, облагодетелстван от бюрокрацията, утвърден поради семейни връзки и политически пристрастия. В редица случаи богатството на тези партийни капиталисти е създадено чрез упражняването на партийна власт. За тези капиталисти е от полза да укрепят партията, която ги е укрепила. Между другото, понякога се случва те да станат толкова силни, че да представляват опасност за системата, след което биват ликвидирани или прочиствани.
Това беше особено вярно за независимите издатели и разпространители. Техният постепенен фалит послужи за ефективната национализация на всички оцелели медии, които знаеха, че е в техен интерес да повтарят приоритетите на нацистката партия.
Райман пише: „Логичният резултат от една фашистка система е, че всички вестници, новинарски служби и списания стават повече или по-малко преки органи на фашистката партия и държава. Те са държавни институции, върху които отделните капиталисти нямат контрол и много малко влияние, освен ако не са лоялни поддръжници или членове на всемогъщата партия.
„При фашизма или който и да е тоталитарен режим редакторът вече не може да действа независимо“, пише Райман. „Мненията са опасни. Той трябва да е готов да печата всякакви „новини“, издадени от държавните пропагандни агенции, дори когато знае, че са напълно в противоречие с фактите, и трябва да потиска истинските новини, които отразяват мъдростта на лидера. Неговите редакционни статии могат да се различават от тези на друг вестник само доколкото той изразява същата идея на различен език. Той няма избор между истината и лъжата, тъй като той е просто държавен служител, за когото „истината“ и „честността“ не съществуват като морален проблем, а са идентични с интересите на партията.
Характеристика на политиката включваше агресивен контрол на цените. Те не работиха за потискане на инфлацията, но бяха политически полезни по други начини. „При такива обстоятелства почти всеки бизнесмен задължително се превръща в потенциален престъпник в очите на правителството“, пише Рейман. „Едва ли има производител или търговец, който волно или неволно да не е нарушил някой от указите за цените. Това води до намаляване на авторитета на държавата; от друга страна, това също кара държавните органи да се страхуват повече, тъй като никой бизнесмен не знае кога може да бъде сериозно санкциониран.
Оттам Райман разказва много чудесни, макар и смразяващи истории за, например, свиневъда, който се сблъска с тавани на цените на своя продукт и ги заобиколи, като продаде куче на висока цена заедно с прасе на ниска цена, след което кучето беше върнато. Този вид маневриране стана често срещан.
Мога само силно да препоръчам тази книга като брилянтен поглед отвътре върху това как предприятието функционира при режим във фашистки стил. Германският случай беше фашизъм с расистки и антиеврейски привкус за целите на политически чистки. През 1939 г. не беше съвсем очевидно как това ще завърши с масово и целенасочено изтребление в огромен мащаб. Германската система в онези дни много приличаше на италианския случай, който беше фашизъм без амбицията за пълно етническо прочистване. В този случай той подлежи на изследване като модел за това как фашизмът може да се разкрие в други контексти.
Най-добрата книга, която съм виждал по италианския случай, е класиката на Джон Т. Флин от 1944 г. As We Go Marching . Флин беше широко уважаван журналист, историк и учен през 30-те години на миналия век, който беше до голяма степен забравен след войната поради политическите си дейности. Но изключителната му стипендия издържа проверката на времето. Книгата му деконструира историята на фашистката идеология в Италия отпреди половин век и обяснява централизиращия етос на системата, както в политиката, така и в икономиката.
След ерудиран преглед на основните теоретици, заедно с Флин предоставя красиво резюме.
Фашизмът, пише Флин, е форма на социална организация:
1. В който правителството не признава никакви ограничения върху правомощията си - тоталитаризъм.
2. В който това необуздано правителство се управлява от диктатор - принципът на лидерството.
3. В който правителството е организирано да управлява капиталистическата система и да й позволи да функционира под огромна бюрокрация.
4. В който икономическото общество е организирано по синдикалисткия модел; тоест чрез производство на групи, формирани в занаятчийски и професионални категории под надзора на държавата.
5. В който правителството и синдикалистките организации управляват капиталистическото общество на планирания, автаркичен принцип.
6. В който правителството се държи отговорно за осигуряването на нацията с адекватна покупателна способност чрез публични разходи и заеми.
7. В който милитаризмът се използва като съзнателен механизъм за държавни разходи.
8. В който империализмът е включен като политика, неизбежно произтичаща от милитаризма, както и от други елементи на фашизма.
Всяка точка носи по-дълъг коментар, но нека се съсредоточим по-специално върху номер 5, с неговия фокус върху синдикалистките организации. В онези дни те бяха големи корпорации, управлявани с акцент върху профсъюзната организация на работната сила. В наши дни те са заменени от управленска класа в областта на технологиите и фармацията, която има ухото на правителството и е развила тесни връзки с публичния сектор, всеки зависи от другия. Ето къде получаваме основните кости и месо за това защо тази система се нарича корпоративна.
В днешната поляризирана политическа среда лявото продължава да се тревожи за необуздания капитализъм, докато дясното е вечно нащрек за врага на пълноценния социализъм. Всяка страна е свела фашисткия корпоративизъм до исторически проблем на ниво изгаряне на вещици, напълно победени, но полезни като историческа препратка за формиране на съвременна обида срещу другата страна.
В резултат на това и въоръжен с партизански bête noires , които не приличат на реално съществуваща заплаха, едва ли някой, който е политически ангажиран и активен, е напълно наясно, че няма нищо особено ново в това, което се нарича Голямото нулиране. Това е корпоративен модел – комбинация от най-лошото от капитализма и социализма без граници – за привилегиране на елита за сметка на мнозинството, поради което тези исторически произведения на Райман и Флин ни изглеждат толкова познати днес.
И все пак, по някаква странна причина, осезаемата реалност на фашизма на практика – не обидата, а историческата система – почти не се познава нито в популярната, нито в академичната култура. Това прави още по-лесно повторното прилагане на такава система в наше време.
Източник: Джефри А. Тъкър